Трудововъзпитателните лагери са държавна институция, част от наказателната система, съществувала в рамките на тоталитарния комунистически режим в България, която играе основна роля в налагания от него масов терор. Създадени са с Наредба, приета от правителството и функционират до края на режима.
На 27 април 1949 г. комунистическото правителство взима решение да бъде създадено трудово-възпитателно общежитие (ТВО) край Белене, с поверително постановление на Министерския съвет, ръководен от вицепремиера Васил Коларов. С тази задача е натоварено Министерство на вътрешните работи – Държавна сигурност, на което са предадени островите на река Дунав – Персин, Голяма Бързина, Малка Бързина, Милка, Кокиче, Магареца, Белица, Совата и Предела.
Лагерът е изграден на остров Персин, най-големият от всички изброени. Мястото става известно като Втори обект и се намира в източната част на острова, където през юли 1949 г. под конвой е прехвърлена първата група от около 300 лагеристи от лагера „Богданов дол”.
Целта на така наречениете концлагери по онова време е в тях да бъдат затваряни с административно решение – без съдебен процес – хора с криминални прояви и „застрашаващи обществения ред“.
Там противниците на комунистическия режим са поставени да живеят при нечовешки условия – всекидневен тежък физически труд, непосилни норми под постоянна въоръжена охрана. Натикани са в землянки и бараки, които сами изграждат с подръчни средства, като гладът е най-страшното нещо, на което са подложени.
През лагера преминават десетки хиляди души, като след смъртта на Сталин през 1953 г. политическото въдворяване в НРБ е преустановено за кратко. През 1956 г. след Унгарското народно въстание то е възобновено. В периода 1953-1956 г. в „Белене” на Първи обект, намиращ се в югозападната част на острова, са изолирани противници на режима от цялата страна с присъди, получени на монтирани съдебни процеси.
През август 1959 г. Политбюро на ЦК на БКП взема решение за закриване на лагера „Белене”, след като на Запад се публикуват информации, че в България все още има лагери.
Въпреки че „Белене” е закрит през 1959 г. в него продължават да бъдат държани въдворени по политически причини лица, предимно земеделци.
Интензивността на държавните репресии варира в периода 1962-89г. Решение на Политбюро през 1962 г. казва, че отделен индивид може да бъде затворен и назначен на принудителен труд без съд и присъда. Репресиите през този период са повече административни, отколкото политически, и на тях са подложени обвинени в социален паразитизъм или „разпуснат морал“, често с информация, дадена от „организациите на народа“ като кварталните секции на Отечествения фронт.
През 1985 г. на мястото на някогашния Втори обект на лагера „Белене” са изолирани без съд и присъди общо 517 български турци, арестувани за съпротива срещу насилственото преименуване, проведено от режима на БКП. Април 1986 г. задържаните обявяват гладна стачка, която продължава 30 дни. През 1987 г. повечето от лагеристите са освободени от „Белене” и са интернирани в различни райони на страната.
След краха на комунистическия режим в България през 1989г. „Белене” се превръща в място за памет на жертвите на лагерите по времето на управление на БКП.
По инициатива на енорийския свещеник отец Паоло Кортези на 26 април 2014 г., в град Белене, в Културния център, посветен на убития от комунистите през 1952 г. католически свещеник Евгений Босилков е учредена фондация за реализиране на идеята за изграждането на мемориал на жертвите на комунистическия режим в България на мястото на бившия лагер край града. Датата е избрана, за да бъде отбелязана 65-годишнината от 27 април 1949г., когато с решение на правителството на БКП на остров Персин до тогавашно село Белене и прилежащите край него други по-малки острови е създадено трудово-възпитателно общежитие (ТВО), което бързо е превърнато в най-големия концлагер за политически противници на режима.